И късно нощем сам си под завивките,събличаш всички скрити мисли..
И вече няма я следата от усмивките,и искаш да се обадиш "Спиш ли?".
В тези часове на денонощието,
Играе само искрената нужда,
Сърцето ти в тебе взе надмощието,
Не искаш пак да лягаш с чужди!
Припомняш всеки миг,
Премяташ го в главата..
Сълзи,плач и...вик..
Такава е съдбата.
На сутринта с усмивка
Изтрити са сълзите във възглавницата.
Душ,кафе и мивка
и вече сме готови за "сладкарницата"...
И пак непукистично чужди,
А в нас бушуват бури ,урагани...
И пак довечера ще бъдем будни..
От този ни инат,душите ни са в рани!