....    Беше стрхотен ден за разходка в парка. Или поне беше страхотен ден да направя нещо различно от това да седя вкъщи, да мисля за едно и също нещо или да ходя на работа. Беше страхотен ден да бъда изритан от най-добрия си приятел " Излез и виж, че има и друг свят освен "нейния" или върви при нея и моли на колене да те приеме обратно, защото се страхувам, че някой ден ще дойда и ще видя само скелет с бира в ръка".  Така или иначе ме принуди и излязох.
     Не беше прекалено горещо, но не и твърде хладно. Хора, деца, кучета и зелено, много зелено .. достатъчно за всички дървета в целия свят. Навсякъде в този парк бликаше живот, радост и еуфория ... Вървях и попивах от всичкото това щастие- имах нужда, но някак ми идваше в повече. Учещах се, че го правя на сила, че не заслужавах да виждам тези красиви моменти и картини .. тогава просто я видях. Сърцето ми се сви до микроскопичен размер, а след това се изду и се пръсна на милион частици ... усетих болката да се разлива по цялото ми тяло, усетих я по всяка една малка клетка. Беше минало толкова много време, мисълта за нея ме погубваше бавно всеки ден, а какво ми оставаше, когато я видя .. тогава поне умирах една идея по-бързо и по-лесно .. чува се прас и усещам сякаш стъкълца се сливат с кръвта ми.
Седнах през 2 пейки от нея и просто я гледах и упражнявах дихателните си способности. Скрит, с надеждата, че ще и се порадвам без да ме види.
     Все едно седяща в сапунен мехур, изолирана от всичко наоколо. Може би именно това бе привлякло вниманието ми .. звуците около нея бяха някак по-други. Децата не крещяха наоколо й, а само кротко си играеха, кучетата приближаваха съвсем кротко, заиграваха се и продължаваха към някое друго кучешко приключение, дори хората, които бяха наоколо бяха някак по-смирени. Но някак като я зърнеш имаш чувството, че и асфалта под краката и се усмихва. 
    Разбира се, седеше на една определена пейка - по нейния си начин, на нейното си място. Отново хранеше някакви птици със солети. Случайност ли беше, че винаги, когато отидеше в този парк, в чантата си имаше солети ? Неизменно с храненето вървяха и " Не се бийте, ще ви дам още" ." Не му настъпвай опашката", " Редувайте се" ... говореше им сякаш птиците я разбираха. Но всъщност съм ставал свидетел на това и преди .. разбираха я !
     Беше си все същата някак дива, детска и немирна. Ту ставаше от пейката, сядаше, привикваше си още птици. Пускаше си музика със слушалки, после ги махаше и започваше да чете или пише нещо. Събрала женското и детското в кълбо от енергия, красота и немирство. Но имаше и нещо различно в нея ..  Виждал съм безброй пъти как прави същите неща, но този път имаше и нещо друго ... Точно тогава осъзнах и нещо стисна гърлото ми, осука го  и го омота на няколко ката, да не се разхлаби.
 Не се усмихваше ...  Тя, която е дала смисъл на думата усмивка .. имаше си различна усмивка за всеки един повод и всяка ситуация .. подяволите имаше си усмивки дори за моментите, когато е тъжна и плаче.  
Нямаше я .. нямаше я тази нейна част, която вървеше с тиренце към името й.
Догади ми се, почувствах се като пиян, изморен и пребит едновременно. ...
  


Из .. една мечта.
Мечта, която се сбъдва. 
Сбъдвайки се, ще си има корици, послание и много вложена любов. 
                                                                                                     -La Chika