Постинг
25.03.2013 22:09 -
Щъкащо
Ето го отново. Онова ужасно чувство, от което няма спасение. Ето го отново. Познавам го. Отдалеч разбирам, отдалеч чувам стъпките му. Ето го и отново нямам мира. Искам да тропна с крак и всичко лошо да се махне. Слушам новините... лошо, пускам радиото... лошо. Излизам навън, за да видя усмихнати лица... лошо – няма такива, дефицит са.Опитвам се да се зарадвам и усмихна на някаква си моя мисъл... лошо – изкарват ме луда.
Ще върша чудеса, казвам си. Ще чета позитивни статии, ще мисля само оптимистично, ще започвам деня си на +10 точки, очаквайки само да помагам и давам, без да се надявам на нищо в замяна, и всичко ще бъде наред. Ще бъда усмихната и лъчезарна, хората около мен ще станат отзивчиви и добри и всички ще бъдем щастливи. Драмата изчезва, с нея и лошото чувство се изпарява. О, колко е хубав светът! Така се правело! Да, ама не! Не става така! Приказките са си приказки, оптимизмът е едно много добро качество, но той задължително върви само в допълнение към един не толкова изпълнен с терзания вътрешен свят. А моят, драги ми сладкодумно настроени оптимисти, не е такъв.
Е, какво да правя! Отново вътрешно безпокойство! Отново закъсняла тревога. Отново препускам през глава в тъмното, тръгнала упорито да догонвам... нещо си (в случая „нещото” не е важно - всъщност важно е, но сега никак не ми се обяснява). Толкова ми е мътно и тъмно, че чак слънчасах. Мен не тъмното ме плаши, щом спре токът. Тъмното си е тъмно – липса на светлина и толкоз. Драма тука няма. Обаче като стане тъмно и ти щеш, не щеш оставаш насаме с онова вътрешно малко, гадно, глождещо змийче-гласче. Ей, заклевам се – ако имаше вид и беше материално, щях да го скъсам на 5х5 части, да го сдъвча, да го изплюя и да го заровя под някоя гинкобилоба! Да го видим после като е толкова наежено, как ще вирее! Малко, просто червейче!
Та така, стига жлъч – да се върнем към момента с тъмното и онова малко, гадно, вкиснато змийче-гласче. Човърка, човърка – мира не ми дава. Да бях ябълка, до сега 100 пъти да съм изгнила. Ама не съм – Човек съм, Момиче съм... или Жена (честно казано последното никак не е предпочитаната дума от моята тъй извисена и видна самочовъркаща се натура). Човек съм и оцелявам някак си! И понеже в допълнение съм и една себеуважаваща се Дама – правилно разбрахте – ДАМА – с главно Д – държа се на положение и гледам много, много да не мрънкам.
Изгрее ли слънцето, стане ли сутрин – ставам, слагам си намордника (че иначе лошо – често ми се приисква да отхапя главата на някой издухан с прахосмукачаката глупак), слагам си шалчето, за да изглеждам по-важна, издувам се като балон под балтончето, небрежно си намествам опърничевата коса, пъхам там една усмивка на устата, и айде иди че разбери, че когато стане тъмно, едно малко, гадно змийче-гласче ми разбърква изцяло душевния покой. Сутрин е лесно – още със ставането се нагълтваш с хапчета (дозата е следната – 50% успокоителни, 30% имунозапазителни, 20% ултрапротект – чудна работа върши) и действието им е що-годе от 9 до 10 часа. Напълно приличен период, в който можеш да се видиш и срещнеш с доста себеподобни, без да се показваш, че вътре ти ври и кипи, понеже имаш чувството, че си неподреден пъзел от 100 000 малки, дребни, разпръснати парченца! Сладка приказка със себеподобните, малко обменени клюки, после шеги... тинтири-минтири, дрън-дрън. Айде, т’ва го прескачаме. Прибираш се вкъщи, оставаш на тъмно и ето го – храс-храс – чак го чуваш как те прояжда отвътре. Пфууу... та какво толкова търси?! Блъскаш си главата, опитваш да го заглушиш – ха, не става. Храс-храс... не си играе малкото... прояжда яко. Лягам, белким заспя. Затварям очи, обаче онова продължава... И сега отеква още повече. Яснооо – пак няма да се спи. Тревожа се, загрижено ми е, цялата съм се превърнала в кълбо от безпокойство – защо... и аз не знам. Да съм гузна, не съм гузна. Да съм направила на някого нещо лошо, не мисля. Да съм се разревала на публично място, не съм. И защо тогава така бе, моето гласче човърка?!? Тик-так, тик-так.. времето минава... отговор няма! Вътрешно все бързам, все очаквам, все искам нещо ново, все нещо си намирам да преборвам! Все минали случки ми се въртят из главата... и с тях даже се надбягвам. Премислям, пресмятам, изчислявам... какво... опитвам да начертая контурите не на моя - на целия свят. Да го разгледам от всички страни и да го склещя в лапите си. Егати! Егати му и човекът дето съм. Самочовъркащ, самоизяждащ се... храс-храс. Отърване от самата себе си нямам. Всичко мога да преборя, всичко мога да надбягам... само себе си не мога!
Аз съм едно малко, гадно, досадно змийче-гласче, дето скъсва всички вериги, когато остане на тъмно. В тъмното, в тъмното се пробужда и търси, човърка, дълбае... Тъмното – там му е мястото! Аз съм едно малко, гадно, бягащо змийче-гласче – храс-храс!
Ще върша чудеса, казвам си. Ще чета позитивни статии, ще мисля само оптимистично, ще започвам деня си на +10 точки, очаквайки само да помагам и давам, без да се надявам на нищо в замяна, и всичко ще бъде наред. Ще бъда усмихната и лъчезарна, хората около мен ще станат отзивчиви и добри и всички ще бъдем щастливи. Драмата изчезва, с нея и лошото чувство се изпарява. О, колко е хубав светът! Така се правело! Да, ама не! Не става така! Приказките са си приказки, оптимизмът е едно много добро качество, но той задължително върви само в допълнение към един не толкова изпълнен с терзания вътрешен свят. А моят, драги ми сладкодумно настроени оптимисти, не е такъв.
Е, какво да правя! Отново вътрешно безпокойство! Отново закъсняла тревога. Отново препускам през глава в тъмното, тръгнала упорито да догонвам... нещо си (в случая „нещото” не е важно - всъщност важно е, но сега никак не ми се обяснява). Толкова ми е мътно и тъмно, че чак слънчасах. Мен не тъмното ме плаши, щом спре токът. Тъмното си е тъмно – липса на светлина и толкоз. Драма тука няма. Обаче като стане тъмно и ти щеш, не щеш оставаш насаме с онова вътрешно малко, гадно, глождещо змийче-гласче. Ей, заклевам се – ако имаше вид и беше материално, щях да го скъсам на 5х5 части, да го сдъвча, да го изплюя и да го заровя под някоя гинкобилоба! Да го видим после като е толкова наежено, как ще вирее! Малко, просто червейче!
Та така, стига жлъч – да се върнем към момента с тъмното и онова малко, гадно, вкиснато змийче-гласче. Човърка, човърка – мира не ми дава. Да бях ябълка, до сега 100 пъти да съм изгнила. Ама не съм – Човек съм, Момиче съм... или Жена (честно казано последното никак не е предпочитаната дума от моята тъй извисена и видна самочовъркаща се натура). Човек съм и оцелявам някак си! И понеже в допълнение съм и една себеуважаваща се Дама – правилно разбрахте – ДАМА – с главно Д – държа се на положение и гледам много, много да не мрънкам.
Изгрее ли слънцето, стане ли сутрин – ставам, слагам си намордника (че иначе лошо – често ми се приисква да отхапя главата на някой издухан с прахосмукачаката глупак), слагам си шалчето, за да изглеждам по-важна, издувам се като балон под балтончето, небрежно си намествам опърничевата коса, пъхам там една усмивка на устата, и айде иди че разбери, че когато стане тъмно, едно малко, гадно змийче-гласче ми разбърква изцяло душевния покой. Сутрин е лесно – още със ставането се нагълтваш с хапчета (дозата е следната – 50% успокоителни, 30% имунозапазителни, 20% ултрапротект – чудна работа върши) и действието им е що-годе от 9 до 10 часа. Напълно приличен период, в който можеш да се видиш и срещнеш с доста себеподобни, без да се показваш, че вътре ти ври и кипи, понеже имаш чувството, че си неподреден пъзел от 100 000 малки, дребни, разпръснати парченца! Сладка приказка със себеподобните, малко обменени клюки, после шеги... тинтири-минтири, дрън-дрън. Айде, т’ва го прескачаме. Прибираш се вкъщи, оставаш на тъмно и ето го – храс-храс – чак го чуваш как те прояжда отвътре. Пфууу... та какво толкова търси?! Блъскаш си главата, опитваш да го заглушиш – ха, не става. Храс-храс... не си играе малкото... прояжда яко. Лягам, белким заспя. Затварям очи, обаче онова продължава... И сега отеква още повече. Яснооо – пак няма да се спи. Тревожа се, загрижено ми е, цялата съм се превърнала в кълбо от безпокойство – защо... и аз не знам. Да съм гузна, не съм гузна. Да съм направила на някого нещо лошо, не мисля. Да съм се разревала на публично място, не съм. И защо тогава така бе, моето гласче човърка?!? Тик-так, тик-так.. времето минава... отговор няма! Вътрешно все бързам, все очаквам, все искам нещо ново, все нещо си намирам да преборвам! Все минали случки ми се въртят из главата... и с тях даже се надбягвам. Премислям, пресмятам, изчислявам... какво... опитвам да начертая контурите не на моя - на целия свят. Да го разгледам от всички страни и да го склещя в лапите си. Егати! Егати му и човекът дето съм. Самочовъркащ, самоизяждащ се... храс-храс. Отърване от самата себе си нямам. Всичко мога да преборя, всичко мога да надбягам... само себе си не мога!
Аз съм едно малко, гадно, досадно змийче-гласче, дето скъсва всички вериги, когато остане на тъмно. В тъмното, в тъмното се пробужда и търси, човърка, дълбае... Тъмното – там му е мястото! Аз съм едно малко, гадно, бягащо змийче-гласче – храс-храс!
Няма коментари
